Няма да плача

Няма да плача... не, няма

да се предам, да се откажа

от всичко, което ми дава сили

и ме зарежда със спомени мили.

Римите бликат в душа пропита

от горчивина и мъка, от живота убита...

сиротна, без дом, без приятели, близки,

оставена само на трохи и огризки...

Не, няма! Не го заслужават!

Мизерните твари, що управляват

таз бедна земя, тъй любима и свята,

чиято любов тъй безсрамно подмятат

в празни думи и обещания грешни...

Предатели утре, герои днешни!

Шепа хора, десетки на брой,

обрекли милиони на глад и застой.

Спомни си народе, че таз паплач там,

зависи от нас, от нашия дан,

не ние сме слабите, не те са всесилни,

спомни си свойто наследство милно

и отстоявай това, което е наше,

не чакай някой да го заплаши.

Ние сме тук, ние сме отдавна,

ние ще бъдем държава славна

завинаги, без значение кой

е тук и представлява нащия слой.

България е вечна, като Слънцето, Луната,

без нея не е съща Земята.

Ние бяхме, сме и ще бъдем

во веки веков, и ще пребъдем...

Това е мойта мъка, за това плача

Защото няма на кого да се оплача.

Душата ми пустее и страда

от липсата на морална награда.

И няма как да получа тоз приз желан

докато завися от властелин презрян.

Не ще спомена име, ни раса, ни нищо,

ние си знаем какво ни разнищва...

Дано да сме силни и да надделеем

над земите, които от векове владеем.