Will Be Soon...

Не искам да пиша, не искам да познавам дълбочината на болката. Мразя да съм толкова чувствителна и винаги да изживявам всяко нещастие на предна линия. Нямам сили да страдам повече, не искам да знам какво се случва по света. Достатъчно ми е това, което виждам около себе си, дори когато не е с най-близките ми хора.  Винаги съм се опитвала да се обградя с позитивна енергия, да гледам оптимистично на нещата. И до време беше лесно. Когато живеех в Англия. После се върнах в България и известно време продължавах да съм оптимистично настроена. Но постепенно нещата се промениха. Сякаш самият въздух беше изпълнен с негативна енергия и тежест. Започнах да се чувствам слаба, уязвима, стара.... смачкана под невидим товар... Всяка моя позитивна мисъл бива удавяна в 10 негативни, те не идват от мен, а от хората, които ме заобикалят, но факт, само негативни мисли. Постепенно усещам, че и аз се поддавам и започвам да мисля само в негативна посока. Не знам дали това е присъщо само за моето лично обк...

Това го видях току що в едно интервю и се замислих - колко вярно е всъщност! След това си казах, че да, това е вярно, но аз не искам да съм тъжна и най-вероятно никога повече няма да пиша поезия. Потърсих този блог с намерението да го изтрия, и попаднах на едно стихотворение, за една снимка, което разтърси душата ми. Бях забравила, че съм го писала някога, но когато го прочетах не можах да сдържа сълзите си.  То има смисъл само за мен, но този смисъл е толкова дълбок, че буквално разкъсва душата ми. Не искам да напиша нито едно стихотворение повече. Аз спрях да пиша преди доста години, само някои много травмиращи събития биха ме накарали да започна отново. Не искам. Предпочитам никога да не напиша нито един стих повече през живота си!