Тежест във въздуха

Не искам да пиша, не искам да познавам дълбочината на болката. Мразя да съм толкова чувствителна и винаги да изживявам всяко нещастие на предна линия. Нямам сили да страдам повече, не искам да знам какво се случва по света. Достатъчно ми е това, което виждам около себе си, дори когато не е с най-близките ми хора. 

Винаги съм се опитвала да се обградя с позитивна енергия, да гледам оптимистично на нещата. И до време беше лесно. Когато живеех в Англия. После се върнах в България и известно време продължавах да съм оптимистично настроена.

Но постепенно нещата се промениха. Сякаш самият въздух беше изпълнен с негативна енергия и тежест. Започнах да се чувствам слаба, уязвима, стара.... смачкана под невидим товар...

Всяка моя позитивна мисъл бива удавяна в 10 негативни, те не идват от мен, а от хората, които ме заобикалят, но факт, само негативни мисли. Постепенно усещам, че и аз се поддавам и започвам да мисля само в негативна посока. Не знам дали това е присъщо само за моето лично обкръжение, или за хората в Шумен по принцип.

Усещам една атмосфера на примиримост, сякаш всички са решили, че това, което имаме в момента е максимума на това, което можем да постигнем и по-добре няма да стане, даже ще сме късметлии ако не стане по-зле. А това, което имаме в момента наистина не е много...

Усещам, че хората не вярват в медицината, в дълголетието, в бъдещето... както казах, над всички нас тегне една огромна тежест, може би е съвкупна негативна енергия, може би нещо друго, но е факт - дойдеш ли в Шумен, ако се задържиш за по-дълго, ще започнеш да се задушаваш.